Думaта ревност изразява единственото по рода си, възможно най-неприятното отношение между двама души.
Ревността е емоционална реакция, която се състои от съмнение, неприятно дразнение и гняв към нещо или някого, които са станали обект на интерес на някого, за когото самите ние се стремим да бъдем главен обект за интерес.
Тази реакция има биологична функция, която има своя дълбок смисъл. Появява се по начало след 2 годишна възраст, когато малкото дете воюва със съперниците са - другите братя или сестри - и се конкурира с тях за вниманието на родителите си, особено на майката, като ги иска само за себе си. След това ревността продължава през едиповия период около 5 годишна възраст, когато искаме родителите да ни принадлежат тотално, а след това продължава и през целия живот на възрастен човек. Най-лошото е, че тя основно засяга партньора ни. В корените на тази реакция стои страх – това е страхът на човека да не бъде заменен с друга личност в сърцето на любимия си.
Едиповият комплекс се наблюдава в детската възраст след навършване на 5 години.
Този комплекс се развива например когато едно момче се стреми, а никога не успява да отстрани баща си, за да притежава майка си и нейното внимание изцяло. Забелязваме, че страхът от загубата на родителите и неправилното им поведение в този период са една от основните причини за появата на ревността. За едно дете е кошмарно да види, че родителите му се грижат също и за други деца, като брат или сестра.
Детето се страхува, че ще загуби майка си, че майка му няма да го обича повече, че друго дете нарушава правата му, че то не може да притежава майка си изцяло и се опитва да отстрани другото или другите деца. За детето бащата е голям и силен конкурент, но в лицето на новородено братче или сестриче то вижда нов конкурент, който не е толкова силен. Детето не само фантазира и желае смъртта на новия човек, но и се опитва да реализира фантазиите си, като изпитва желание да го хвърли или да сложи възглавница върху лицето му. Това са често срещани изявления на деца в тази възраст.
Борбата между братятa и сестрите се изразява в това кой може повече да привлича вниманието на родителите, особено на майката. Тук справедливостта няма място и всяко дете иска максимално от майката за себе си.
Освен напълно искане на любовта, обичта и вниманието на родителите децата са също много чувствителни към материалното разпределение. Примерно ако родителите без да искат дадат по-голямо парче от торта или баница на едното дете, другото преживява много тежко този факт. То мисли, че понеже баща му не го обича достатъчно, затова е дал на сестра му или брат му повече. По този начин родителите без да искат, може да насадят у децата си дългогодишен конфликт и желание за непрекъснато търсене на обич, любов и внимание от страна на другите, особено на другия пол .
По принцип колкото повече едно дете пораства, толкова трябва у него да отслабва егоизма и егоцентризма му, защото то разбира, че не е центъра на света. При нормално възпитание детето бързо разбира, че любовта на родителите е неизчерпаема и може да я има когато си пожелае. Това става във възрастта, когато детето вече не е тотално безпомощно и зависимо от родителите си, а може с тяхната помощ да удоволетворява само своите нужди.
Ако в детска възраст сме имали безусловната любов на майка си и нейното редовно и постоянно внимание, по-нататък ние ще се чувстваме оценени, обичани и спокойни. Тогава обичта и вниманието на нашия партньор към други хора няма да ни дразнят и няма да предизвикват неприятни чувства. Ако обаче ние не сме били наситени от обичта, грижите и вниманието на родителите, и по-специално на майката, а сме били принудени да ги просим и да молим за внимание, по-нататък в живота ще страдаме от ниска самоувереност. Важно е да сме имали възможността да се убедим в тази обич, да видим проявата й. Ако ни се е налагало да молим родителите си за да бъдат с нас, за да ни изслушат, да игрят с нас или да не ни оставят сами у дома, да ни прегърнат и да ни казват, че ни обичат, за съжаление това ще остави белези за цял живот. Това ни води до несигурност дали наистина сме ценни и дали другите ни обичат. Как ще сме сигурни, че прятелят / приятелката ни обича истински, когато майка ни не ни е обичала истински? Ако винаги като дете сме били обичани условно, цял живот изпитваме дълбока несигурност.
Колко често сме чували изразите: “Ако ме слушаш, ще те вземам с мен”, “Ако си добро дете, ще те водя на кино”, “Ако си играеш тихичко, ще ти купя сладолед”. Тези повторенята на “ако” от детството проникват у нас и създават несигурността и подозрението дали съм обичан, дали съм добър човек, дали ме разбира съпругата ми.
Човек, на когото в детството е липсвала любовта на майката или е имал само нейната условна любов, развива в себе си скрит проблем, неясно проявен в поведението му. Такъв човек решава да компенсира своя проблем чрез прекомерна работа, стремеж да покаже на другите колко е умен и добър или прави всичко възможно, за да стане известен. Така този човек се стреми да удоволетвори нуждата си от любов, която му липсва още от детството. Стреми се несъзнателно да се успокои, като казва на другите: “Ето вижте колко съм важен, всички вие трябва да ме познавате, да ме уважате и да ми ръкопляскате”. За компенсация на липсата на обичта от детството човек може да започне да купува ценни вещи или да търси контакти с обособени групи на обществото (секти, наркомански групи и други подобни)
Лице с ниска самоувереност обикновенно иска не само обич и внимание от колегите си, приятелите и съпруга си, но иска и непрекъснати доказателства за това. “Откъде да знам, че ме обичаш?” “Трябва да ми казваш всеки ден, че ми обичаш !” “Как да съм сигурен, че обичаш само мен?”
Не вярваме на доказателствата за любовта и обичта, които получаваме, защото дълбоко в нас от детството е останала жаждата за това. И дори да ги имаме, ние пак ги искаме и ги търсим.
Партньорът ни обаче се изморява от това непрекъснато търсене и изискване на доказателства за обич. Ние го измъчваме с нашия проблем, а и самите ние страдаме от тревога и страх. И най-ужасното е, че когато партньорът ни се грижи и обича родителите си, роднините си и даже децата ни, а тогава ние мислим, че не ни обича. Изяжда ни мисълта как той се грижи за майка си например. Ревността има почва и неопрекъснато подхранване в несигурността.
Изследванията сочат, че една част от партньорите са имали ревност в началото на връзката си, но със задълбочаване на отношенията и взаимното опознаване ревността отслабва, а в някои случаи изобщо изчезва. Дори по-късно да се обади от време на време, но с разговор как се чувстват на двете засегнати страни, проблемът лесно може да се реши. Има и такива хора, които в началото на отношенята си се радват, че партньорът им е ревнив, смятайки това за знак на силна обич. Може това да е така, но ако се задълбочи, тогава е знак на психическо нарушение.
Ревността е тормоз и за двамата. Ревнивият редовно шпионира, контролира своя партньор и търси несъзнателно поводи за подозрение и разправии. Той иска да знае във всеки миг къде е партньора му, какво прави и с какво се занимава, а накрая търси доказателство, че той или тя не изненеряват. Това е същото поведение като на малкото дете, което иска да е сигурно, че майка му наистина го обича и няма да го изостави. В тази връзка ревнивият има подозрение, че в живота на партньора му има друг или друга. Той се опитва да чете писмата, дневника, е-майловете и SMS-ите на партньора си, да подслушваат телефонните му разговори и развива истинска шпиономания..
Ревнивият винаги фантазира най-лошото и най-неприятното и все се опитва да го докаже. Никога не може да повярва, че причината за ревността е в самия него, а не в партньора му. Ревнивият не може да се освободи от ревността си и страда от това. В проявите на ревността има голям диапазон - от проста ревност до налудности и истинска психоза.
Проучванията върху ревността показват, че половината от пациентите са невротични и психопатни, една трета имат психични симптоми, а останалите имат органични проблеми и алкохолизъм. Към ревността трябва да се отнасяме като към детска травма. За да се освободи от тези затормозващи чувства и мисли, е нужна квалифицирана психологическа намеса.
