Ако нашите сексуални ориентации са пластични и изменчиви, то може ли да се говори за съществуване на единен хомосексуален стил на живот или особен тип личност?
На връзката между сексуалната ориентация и типа личност, е посветена огромно количество специална и популярна литература. На пръв поглед, това е напълно понятно, че такова съществено обстоятелство, като типа сексуална ориентация, се отразява на самосъзнанието, на образа на Аз-ът и социалното поведение. Обаче, става ли дума при това просто за някаква устойчива корелация на чертите или за причинна зависимост и има ли тази корелация или причинна връзка иманентност, проявяваща се навсякъде, или зависи от конкретните условия на средата? Причисляването към хетеросексуалността на въпроса за общите свойства за личностите, е очевидно нелеп; можем да говорим само затова, какви психични черти благоприятстват едни или други специфични черти на сексуалното поведение. Обаче, точно така стоят и нещата с хомосексуалността. Ние свикнахме да мислим по различен начин, именно защото тази категория беше маркирана, дори повече - стигматизирана. Дори и ако хомосексуалността, е болест, както диабета, или коронарната недостатъчност, на чия ли глава ще хрумне да напише за "личността на диабетика"; съвсем друг е въпросът за това, да се обсъди влиянието на диабета и всяка една друга болест върху психичното състояние на страдащият човек. Понятието "личност на хомосексуалиста", или "хомосексуална личност", не предизвиква интуитивен протест, само, защото то се е родило в психиатричната клиника, и подобно на понятията "невротична личност" или "личност на епилептика", се асоциира с изразена невротична или психотична проява. Макар, че едва ли това е еднозначно?
Днес психиатрите отлично разбират, че не става дума за ендогенна симптоматика, личността и социалното поведение на болният зависят, преди всичко от това, как се отнасят към него околните. Без да се отчитат тези фактори, не може да има нито успешна профилактика, нито успешна психотерапия.
С хомосексуалността, е още по-сложно. От гледна точка на научната психология, да се говори за свойства на личностите, които никак не са зафиксирани, е безсмислено. Освен това, нито един от съществуващите психологични тестове не позволява да се различават хомосексуалните жени и мъже от хетеросексуалните, което ни кара да мислим, че различията в сексуалната ориентация са повече или по-малко автономни от останалите психични качества. В началото на 60-те години, американския психиатър Ървин Бибер и сътрудници, съпоставят особеността на жизнения път и личностните свойства на 106 мъже-хомосексуалисти, намиращи се на психоаналитично лечение, с контролна група от 100 хетеросексуални пациента и намерили между тях съществени различия. 63% от хомосексуалистите, и едва 39% от хетеросексуалните, съобщили, че били любимци на своите майки; 65% от хомосексуалистите казали, че техните майки на свой ред, искали да бъдат в центъра на внимание на синовете си; в контролната група този процент бил 36%. Само 18% от хомосексуалистите, споделили, че техните майки ги поощрявали в техните мъжки разбирания и занятия (в контролната група са 47%), а 66% от хомосексуалните и 48% от хетеросексуалните, заявили за пуританския характер на майка им. Майките на хомосексуалистите, по-често се намесвали в техния сексуален живот. Много хомосексуалисти се чувствали отчуждени от своите бащи, като в семейните караници, майките обикновено се солидализирали със синовете срещу бащите. Освен това, хомосексуалистите прекарали по-малко време с бащите си. Сексуална информация те също получавали основно от своите майки; 17% от хомосексуалните групи имали в детството хомосексуални контакти с братята си или връстниците си (в контролната група - 3%); от от всички възрасти, хомосексуалистите имали по-висока група на сексуална активност, а 82% от тях имали хомосексуален контакт до 19 годишна възраст, докато в контролата на хетеросексуалните, този процент бил едва 35%. Личностови особености се наблюдавали и вън от сексуалната сфера. Три четвърти от изследваните хомосексуалисти се бояли в детството от телесни травми, 80% избягвали съревнователните игри и ситуации, 90% избягвали побоища и разправии, а две трети се чувствали самотни и т.н. Тези наблюдения може да се обяснят не само в термини от психоанализата, но и в понятия от ролевата теория, свързваща възникването на хомосексуалността с трудностите на усвояване от детето на адекватна полова роля. Това, че много хомосексуални мъже изпитвали в детството си дефицит на мъжко влияние, имали лоши взаимоотношения с бащите си, констатирали и други изследователи (Р. Звано). Обаче, колкото и ненадежден да е ретроспективния самоотчет, сходството в жизнените условия, както е известно, не гарантира формирането на еднакви личностови качества.
Както правилно отбелязва Мартин Хофман, много хомосексуални синове, израстват в семейства от съвършено различен тип, тогава как в семействата от този тип растат и хетеросексуални? Избягването на разправии, съревнователните ситуации изобщо, е характерно за интровертите, но няма доказателства, че интровертността само по себе си е типична за хомосексуалността.
Систематичното сравнение с взаимоотношенията с родителите в две групи американски и английски мъже-хомосексуалисти и контролни групи от хетеросексуални мъже, проведено от Зигелман, не доказва в тяхното възпитание съществени разлики.
Едно от най-добрите в методичен аспект изследвания на хомосексуалността било изпълнено в Англия от Макъл Скофилд. Той изследвал 3 групи мъже-хомосексуалисти, по 50 човека във всяка, от които първата - били затворници, втората - пациенти на психиатрична клиника и третата - хора, които никога не са привличани към престъпни деяния и не са се обръщали към психиатър. Оказало се, че в трите групи, хомосексуалистите се отличават доста силно един от друг, както и в съответните хетеросексуални групи, т.е. сексуалната ориентация не само, че не определя всички останали свойства на личността, но и сама варира в зависимост от тях. До този момент, сексологичните изследвания били малко, и те се опирали на малочислени извадки, като считали, че хомосексуалистите се отличавали във всичко от останалите хора. С появата на масовите изследвания (Данекер и Райхе, изследвали около 800, Бел и Уайнберг - 1500 човека) тази илюзия рухнала. Както пишат Бел и Уайнберг, единен тип "хомосексуалисти" е така невъзможен, както и единен тип "хетеросексуалисти". "Има "хомосексуалности" и "хетеросексуалности", всяка от които включва в себе си множество различни, взаимносвързани измерения". Дори половият живот на тези хора не е еднакъв: 71% от мъжете (465 човека) и 3/4 от жените (211 човека) Бел и Уайнберг разпределят по следните 5 показателя:
Първа група: 68 мъже и 81 жени, съставяли я хора, живеещи в устойчиви, тесни двойки, напомнящи на хетероексуалните бракове. В сравнение с други групи, у тях сексуалните проблеми били най-малко, те не търсели случайни, временни партньори, били добре социално и психологически приспособени, отличаващи се с високо самоуважение и много рядко страдащи от самота.
Втора група: 120 мъже и 51 жени, съставяли я "открити двойки", те също живеели заедно, но не напълно удовлетворени от своите партньори; те по-често търсели сексуални развлечения, като изпитвали във връзка с това, разнообразни тревоги. Тяхната социална и психологическа адаптация била по-ниска, в сравнение с лицата от първата група, но по-висока, в сравнение с лицата от останалите групи.
Трета група: 102 мъже и 30 жени, тя била "функционална"; хората в нея водели разпуснат живот, който бил съсредоточен около сексуалните похождения. Сексуалната им активност била най-голяма, имали най-голям брой партньори, в сравнение с останалите групи, но техните контакти били по-често лишени от емоционална обвързаност, били екстензивни и безлични. Като цяло, тези жизнерадостни и енергични хора, успешно преодоляващи трудностите на своето битие, били с ниска социална и психологическа адаптация, в сравнение с първата група.
Четвърта група: 66 мъже и 16 жени, те били "дисфункционали", т.е. не били в състояние да приемат своята хомосексуалност, нито да я потиснат. При тях имало най-много сексуални и психологически проблеми и вътрешни конфликти.
Пета група: 110 мъже и 33 жени, те се отличавали с минимална сексуална активност, отсъствие на емоционални контакти с други хора и множество психосексуални проблеми. Тези хора, повече от другите били склонни да считат себе си за нещастни, по-често се обръщали към лекари, и в техните среди имало най-много самоубийци.
По такъв начин, дори по сексуално поведение и социална адаптация, хомосексуалистите не образували единно цяло. Ако се увеличи частта на разсъгласуваност на сексуалното поведение и еротичните предпочитания, различията в мъжкия и женския хомосексуализъм и другите моменти, то извода ще стане още по-неоспорим. Данните на Бел, Уайнберг, Хамерсимт, били подложени на остра критика затова, че те практически ограничавали статистическата обработка на спомените на респондентите за тяхното сексуално поведение. Обаче, нима може да се разбере сексуалното поведение извън конкретния социален контекст? това, че Бел и Уайнберг броят "типове" сексуално поведение, може да се окаже преди всичко временно състояние; един и същи човек, може да бъде в един период "асексуал", в друг "функционал" и т.н. А още повече методично е рисковано да се конструират по отговора на респондентите "стадии" на тяхното сексуално развитие.
Показателна в тази връзка е еволюцията на възгледите за хомосексуалността в задграничната психиатрия (бел.пр. отвън Русия). В началото на ХХ-ти век, болшинството психиатри, считали хомосексуализма за сериозно психично заболяване. Към средата на столетието се изясни, че нерядко наблюдаваните у такива хора невротични симптоми произтичат не заради тяхната сексуална ориентация, а поради някакви други индивидуални свойства и най-вече, поради трудности в тяхното социално положение. В крайна сметка, леко ли е да се съхрани душевното здраве и психичното равновесие на човека, който цял живот е принуден нещо да крие, потиска, да се бои от разобличение, и сам да е склонен да се смята за непълноценен? Както се е изразил един писател, покажете ми щастлив хомосексуалист, и аз ще ви покажа весел труп.
През 70-те години на ХХ-ти век и тази позиция била прегледана. Масови изследвания с прилагане на психологически тестове показали, че невротизма, не е обезателен спътник на хомосексуалността. Дали хомосексуалиста ще бъде невротик или не, зависи, от една стра, от социалните условия (колкото по-силна е стигматизацията и социалната изолация на определена категория хора, толкова по-вероятна е невротичната реакция при тях), а от друга - от индивидуално-личностовите свойства, включвайки комуникативните качества, нивото на самоуважение, способността да се приема и отстоява своя индивидуалност и т.н. През 1973 година, Американската психиатрична асоциация изключва хомосексуализма от своя официален списък с диагнози.
Проблема за "хомосексуалната личност" има и свой културологичен аспект. Тезиси за човешката непълноценност на хомосексуалистите, нерядко се съпоставят със списъци от културни постижения на хомосексуалистите, като се посочват велики личности на човечеството.
Да се определя сексуалната ориентация по действия от миналото и по косвени данни е крайно рисковано. Много от тези, за които се била утвърдила репутацията на хомосексуалисти, в действителност имали бисексуален живот, а други - зафиксирани епизодични хомосексуални контакти, трети пък били подозирани в хомосексуализъм, поради това, че в тяхното творчество или личен живот, били със силно изразени хомофилни мотиви, например идеализацията на еднополовата дружба, макар и хомофилията и хомоеротизма съвсем не винаги да съвпадат. Понякога слуховете тръгвали и от хорските сплетни. Така или иначе, работата не е само в проблематичната атрибуция, колкото в това, нужна ли е тя изобщо. Макар, че сексуалната ориентация винаги е съществено свойство на личността, тя има значение не сама по себе си, а само в системата на жизнения свят на личността, чиято биография пишем ние самите. Важно е не само това какъв сексуален живот водим и какви еротични предпочитания имаме, а и това - как се осмислят и преживяват те. Важен момент е да се помисли, и отговори на редица въпроси като: заставило ли го е съзнанието на човека в своята психосоциална особеност да се крие от света, да бяга от себе си, или напротив - активно да търси общуване със себеподобните си? Опитва ли се да потиска своите хомоеротични желания, или, напротив, удовлетворява ли ги, и доколко му се отдава едното и другото? Скрива ли той своята хомосексуалност (като М. Пруст), или открито я признава (като А. Жид) и т.н. Ако не съществува вътрешно проникване в душевния свят на личността, то информацията за неговия полов живот е безсмислена.
Значение има и в самосъзнанието на субекта, а не само в отношението на околните. Едно ниско, физически слабо момче, израства с чувството за своята непълноценност, ущърбност; друго се справя срещу природните недостатъци със специални упражнения; трето ги компенсира с достижения в други сфери на живота; четвърти изработва реакции на хиперкомпенсация и т.н. Това се случва и със сексуалната ориентация.
Няма коментари:
Публикуване на коментар